Шпиони. Национални предатели. Най-опасните хора на света. Герои. Или просто - Whistleblowers. Това са хората, които съобщават на обществото за незаконна или неетична дейност, която собствените им правителства или големи компании извършват. Показват фактите, измамите и истините, с които сме обградени, но и за които сме много, много слепи. И често плащат тежка цена за смелостта си да разкрият корупцията зад институциите, на които доверяваме личните си данни, демократичните си принципи и дори живота си.

На български терминът whistleblower най-често е превеждан като “разобличител”. Думата “разобличител” обаче не отговоря на същността на термина whistleblower. Личностите, които носят това название, не просто изсипват засекретена информация в общественото полезрение. Те предизвикват отзвук. Карат всички аларми в главите ни да се включат. Наистина “надуват свирката” (от английски: whistle - свирка, blower - духащ) и ни открехват за специфичен и жизненоважен проблем. 

Даниел Елсберг: най-опасният човек в Америка

Да пазя тайни беше моята професия”, казва Даниел Елсберг пред New York Magazine в интервю през 2017 г. - почти 50 години след като бившият анализатор на Департамента по сигурността на САЩ дава на американската преса достъп до класифицирана информация, останала в историята под името Pentagon Papers. Публикувани за първи път през 1971 г. от The New York Times, документите довеждат до забележителен юридически прецедент в американското законодателство в полза на свободата на словото в медиите и се превръщат в индиректна причина за края на войната във Виетнам и администрацията на Ричард Никсън.

Даниел Елсберг говории с медии в Лос Анджелис на 28 април 1973 г.

Историята на Pentagon Papers започва през 1967 г., когато те носят официалното име Report of the Office of the Secretary of Defense Vietnam Task Force. Изследването, поръчано от министъра на отбраната на САЩ по това време - Робърт Макнамара, е посветено политическото и военно участие на САЩ във Виетнам след края на Втората световна война. Трудът е финализиран през 1969 г. и включва 47 тома, състоящи се от 3000 страници текст и още 4000 страници от доказателствени документи. И всички те ясно показвали, че войната във Виетнам отдавна се е превърнала във фасада, скриваща хищническите външни политики на САЩ. Между тях са например свалянето от власт и убийството на президента на Южен Виетнам Нго Дин Дием през 1963 г. от администрацията на Джон Кенеди и вливането на милиарди долари на данъкоплатците в неефективни бомбени атаки срещу Северен Виетнам. Пълните текстове може да видите тук

Даниел Елсбърг не можел да приеме всичко това. В неговите очи войната във Виетнам трябвало да спре. Имащ доверие в системата, той започва нощ след нощ да ксерокопира Pentagon Papers в офиса на бившето си гадже от колежа с помощта на невръстните си деца (дъщеря му е на 10, а синът му - на 13), за да представи документите на членове на Конгреса. Конгресмените обаче не му обръщат внимание - дали защото са безсилни пред администрацията на Никсън, която активно подкрепя войната във Виетнам, или защото са поддръжници на политиките на тогавашния президент.

Ако искате да научите цялата история за Pentagon Papers, сдобийте се с тази книга

Елсберг минава към план Б. Предава документите на журналисти от The New York Times и Washington Post. Две години по-късно, на 13 юни 1971 г., излизат първите статии, базирани на информация от Pentagon Papers. След няколко пасивни години на примирие към войната във Виетнам американското общество отново се вдигнало срещу правителството си. И тогава администрацията на Никсън прави най-голямата си грешка. Департаментът по правосъдие издава заповед срещу медиите, незабавно забраняваща публикуването на последващи материали, свързани с Pentagon Papers. Пресата обаче не отстъпва, започва съдебен процес и на 30 юни 1971 г. Върховният съд на САЩ вади историческото си решение: свободата на словото в медиите е защитена от Първата поправка и информираното гражданство е единственото, което може да защити ценностите на демократичния процес.

Първата страница на The New York Times в деня на историческото решение за свободата на словото в медиите

Било ред на Даниел Елсберг и сътрудника му Антони Русо да се изправят на съдебната скамейка за кражбата на класифицираната информация. През 1973 г. обаче всички обвинения били свалени заради нарушения от страна на правителството по време на процеса. Но това не бил краят на сагата. Администрацията на Ричард Никсън толкова се страхувала от последващ подобен теч на класифицирана информация, че създала специален отдел наречен The Plumbers (от английски "Водопроводчиците"). Целта им била само една: независимо от средствата да заглушат всяка възможност от нов теч. И така били посети семената, от които покълнала аферата "Уотъргейт".

Марк Фелт: мъжът, който срина Белия дом

В ранните часове на 17 юни 1972 г. група крадци са арестувани в офиса на Националния демократичен комитет. Мястото е офис комплексът "Уотъргейт" във Вашингтон, окръг Колумбия. А случката не е обикновен обир. Задържаните лица са свързани с президента Ричард Никсън, който тъкмо се готви за повторни избори, а престъплението им - инсталиране на подслушвателни устройства на телефоните в офисите на демократите и кражба на документи. Никсън веднага подема агресивни действия, за да прикрие участието си в престъплението, но през август 1974 г. ролята му в конспирацията е разкрита. Никсън слиза от поста на президент на Съединените американски щати, а "Уотъргейт" остава в историята като скандала, след който американците вече не вярват в правителството си.

Най-голяма роля за свалянето на Никсън от власт безспорно изиграват двама репортери на Washington Post - Карл Бърнстейн и Боб Удуърд (препоръчвам ви да се сдобиете с книгата им All the President's Men, за да научите повече за аферата "Уотъргейт"). Те започват да разчепкват аферата веднага след обира в Уотъргейт, като създават поредица от статии на базата на показания от около десетина информатори. Най-важният сред тях се оказва Deep Throat (буквален превод от английски - Дълбоко гърло) и да, името е взето от заглавието на популярен по това време порнографски филм.

Deep Throat играе двойна роля в аферата "Уотъргейт". От една страна, той е основният информатор на Бърнстейн и Удуърд, а и на журналисти от други медии като The New York Times. От друга страна, Deep Throat изглежда е сред хората, спиращи опитите на Никсън да попречи на разследването на ФБР около влизането с взлом в Уотъргейт. Впоследствие се оказва, че това изобщо не е случайно наблюдение.

На 31 май 2005 г., повече от 30 години след аферата "Уотъргейт", Deep Throat разкри самоличността си в специално интервю във Vanity Fair. Името му е Марк Фелт и той е бил агент №2 във ФБР по време на Уотъргейт.

Марк Фелт, известен още като "разобличителя" Deep Throat

Колкото до мотива на Фелт да стане whistleblower, някои твърдят, че разкритията му са отмъщение срещу Никсън, който така и не го назначава за шеф на ФБР. Други казват, че го е направил, за да попречи на Никсън да превърне Федералното бюро в личната си агенцийка, с която да се разпорежда зад кулисите на американската демократична система.

Във всеки случай едно е сигурно - без Deep Throat, без Марк Фелт, нямаше да има "Уотъргейт". Американците никога нямаше да проявят скептицизъм към идеалната си система, нямаше да започнат да приемат репортерите за обществени герои, а анонимните разобличители като Марк Фелт - за необходимия инструмент, за да бъде разкрита истината.

Лиъм Нийсън е великолепен като Deep Throat, а филмът е доста верен на фактите

Челси Манинг: войникът, който предаде 750 000 секретни файла на WikiLeaks

Знаете ли, че без тоновете информация, които Челси Манинг, тогава носеща името Брадли Манинг, дава на Джулиан Асанж, може би никога нямаше да сте чували за WikiLeaks? Преди транссексуалният американски войник да изнесе над 750 000 секретни файла от база в Ирак, записани на диск с надпис Lady GaGa, сайтът на Асанж не се радва на особена популярност. В него са изнесени само няколко документа за притеснителни премествания на големи суми пари през швейцарски банки и няколко за атаките на 11 септември. WikiLeaks започва да има истинско значимо място в общественото полезрение чак на 5 април 2010 г., когато на сайта е публикувано видео с името Collateral Murder. В пълния 38-минутен запис се вижда американска военна атака, при която загиват над десет цивилни иракчани и двама репортери на Reuters, а две малки деца са тежко ранени. На края на атаката военните се смеят на загиналите.

Пълният запис, публикуван от WikiLeaks

Collateral Murder е шокиращо видео, но останалите разкрития на Манинг не му отстъпват. Бившият американски войник казва, че е “искала да покаже истинската цена на войната” с най-големия теч на секретни файлове в историята. Сред тях са 91 731 документа, известни като Afghan War Logs. Други 391 832 класифицирани военни доклади от периода януари 2004 - декември 2009 г. бяха публикувани под името Iraq War Logs. С неуточнен брой са файловете за условията в Гуантанамо. Последната част от изкараната информация получи наименованието Cablegate и представлява 251 287 дипломатически телеграми, написани от 271 американски посолства в 190 държави и покриващи период от декември 1966 до февруари 2010 г.

Разкритията на Манинг определено постигат целта, която тя сама им поставя: “Надявам се да се стигне до дискусии, дебати и реформи по целия свят… Искам хората да видят истината… защото без информация не можеш да вземаш информирани решения”. Cablegate със сигурност изправи на нокти американските дипломати, като показа в каталожен вид пълната външна политика на САЩ. Военните документи от Афганистан и Ирак пък рисуват потресаваща картина на военни престъпления на войници от множество държави съюзници, които са извършени срещу местното население. Случайно или не, разкритията на Манинг се появиха в момента, в който САЩ започна да изтегля войниците си от Ирак. Самата Манинг е арестувана на 27 май 2010 г. и е осъдена на 35 години затвор за шпионаж, но излежа само 7 години от присъдата и след помилване от Барак Обама днес е свободна.

Челси Манинг след освобождаването ѝ от затвора

Едуард Сноудън: Големия брат вижда всичко

Ще ми се да вярвам, че няма човек, който да не знае какво направи Сноудън. Историята на бившия служител на NSA (Националната агенция по сигурност на САЩ) и ЦРУ, който в момента все още пребивава в Русия, е толкова оруелска, че самият Оруел сигурно би си водил записки по случилото се за ревизия на дистопичната книга “1984”. Оливър Стоун вече направи филм за Сноудън, който горещо ви препоръчвам да избегнете на всяка цена (цъкнете тук, ако ви е интересно да видите всички неточности) и вместо него да прочетете хронологично публикациите за разкритията на Сноудън в Guardian, ако искате да имате пълната, реална картина.  

И така, какво направи Ед Сноудън? През юни 2013 г. в престижни световни медии започна да се появява подробна информация за колосалното наблюдение, което NSA провежда над гражданите на САЩ и не само, чрез личните им телефони и по интернет. От Guardian първи съобщиха за събирането на телефонни записи на потребителите на телекома Verizon в САЩ, а по-късно Washington Post наля масло в огъня с разкритията, че NSA има директен достъп до сървърите на деветте най-големи интернет фирми, между които Facebook, Google, Microsoft и Yahoo. Наблюдаването на цялата онлайн комуникацията през тези и други по-малки канали се осъществявало чрез програма, наречена Prism, която събира тонове данни за секунда. Няколко дни по-късно британската агенция GCHQ се оказа замесена в храненето на Prism с информация, като е инсталирала специални устройства на фиброоптичните кабели на територията на Великобритания и е изпращала събраните данни към NSA, защото “не са им стигали хора да обработят всичко сами”. Подчертавам, тези кабели не са осигурили достъп до личното пространство само на британските потребители, а на целия трансфер на данни, който се осъществява между САЩ, Великобритания и държавите на европейския континент - стига той да минава през въпросните кабели. По груби сметки GCHQ са се включили към 200 такива кабела, което им е позволило да наблюдават до 600 милиона комуникации всеки ден.

Едуард Сноудън в хотелската си стая в Хонконг през 2013 г.

Ако това не е достатъчно, последваха разкрития за шпионажа, който NSA упражнява в много чужди държави. Секретен файл, пратен до The Guardian, разкри, че 38 посолства и мисии са били цели за щатски шпионаж, като тук ударените държави са Франция, Гърция, Италия, Япония, Южна Корея, Индия и целият южноамерикански континент. Сноудън продължи с интервю за South China Morning Post, в което разкрива, че NSA води повече от 61 000 хакерски операции на територията на Хонконг и Китай. За капак на 29 юни 2010 г. в Der Spiegel се появиха твърдения, че NSA шпионира множество офиси на Европейския съюз. Сред изтеклите документи на NSA се видя, че агенцията е шпионирала вътрешната компютърна мрежа на офиса на Европейския съюз във Вашингтон, както и тази на офиса на ООН в Ню Йорк. О, и някой (кой ли?) е инсталирал записващи устройства на телефона на Ангела Меркел. Последната ситуация е особено забавна, тъй като след разкритията тогавашният щатски президент Барак Обама се чува с Меркел, казва ѝ, че никой вече не ѝ следи обажданията и това няма да се случва в бъдеще. Без обаче да отрече, че Белият дом е имал достъп до телефонните ѝ обаждания до този момент.

След това бързо обобщение мисля, че дори не е нужно да влизам в подробности какво беше отражението на разкритията на Сноудън в световен мащаб. Политическият хаос е факт, NSA се чуди къде да се скрие (или как да продължи да следи хората по нов начин?), а VPN се превърна в задължително присъствие на технологично напредналите хората. Но дори последното не успя да ни спаси от реалността, за която ни открехна последният whistleblower в списъка.

Кристофър Уайли: създателят на психологическото оръжие на Cambridge Analytica

Този розовокос whistleblower разкри най-горещия скандал, който продължава да се разплита дори в този момент. Редакторът на HiComm Цветомира Панчева написа великолепен материал за развитието на случая с Cambridge Analytica, затова няма да влизам в подробности какво точно се случи и защо Facebook затъна до шията в кал. Вместо това нека ви представя Кристофър Уайли, или човека, който е отговорен както за разкритието на цялата ситуация, така и за един от софтуерите, събиращи и анализиращи данни за компанията.

Кристофър Уайли. Снимка: The New York Times

Уайли е бил служител на Cambridge Analytica до 2014 г., когато, отвратен от работата си, решава да напусне. Преди това създава специалния софтуер за анализ на данни на компанията и провежда първия критичен удар по Facebook, след който Cambridge Analytica започва да събира профилите на милиони хора в САЩ и да използва тази информация за създаването на политически и психологически профили, към които да се прилага по-агресивна насочена реклама. “Ние счупихме Facebook. Те виждаха, че теглим информацията”, казва Уайли пред The Guardian. “Протоколите им за сигурност засичаха приложенията на [Александър] Коган (основателя и CEO на Cambridge Analytica), защото те теглеха това огромно количество данни, но очевидно Коган им беше казал, че е за академични цели. И те казали “Ми, добре”. Cambridge Analytica имали всичко, което им било нужно. Останалото, както се казва, е история. Но е история, чийто край и финално отражение все още не сме видели.

Facebook се намира в наистина лоша позиция в момента. Мъск дори предложи да купи компанията, за да я изтрие веднъж завинаги. А онлайн движението #DeleteFacebook набира все по-голяма популярност.

Кой ще бъде шестият?

В процеса на създаване на този материал изчетох тонове информация и няколко книги и изгледах три драматични екранизации и двойно толкова документални филми. Всички те ме накараха да се замисля какво би могло да е следващото нещо, което да бъде разкрито от следващия голям whistleblower. Кои факти, измами и истини ще бъдат разкрити? Може би космическите програми, които в момента претърпяват толкова бурно развитие, не са това, което изглеждат? Може би има още много военни тайни, които тепърва ще бъдат изнесени от някой смел военен анализатор?

Ще изчакаме и ще видим. Дотогава се надявам да съм ви оставила достатъчно препратки към литература, кино и теми, в които да се заровите, както продължавам да правя аз. На тръгване искам да обърна внимание на две продукции, които представляват особен интерес по темата за разузнаването, whistleblowers и скритите военни тайни. Едната е филмът на Стивън Спилбърг “Вестник на властта”, който непременно трябва да изгледате, за да се насладите на една драматична репрезентация на случилото се около Pentagon Papers.

Другата продукция е любопитен сериал, който ще започне да се излъчва всеки вторник от 10 април от 22:00 по FOX - “Дълбоката държава”. Премиерният двоен епизод ще ни вкара директно в историята на Макс Истън - бивш агент на MI6, който се оказва замесен в конспирация в Близкия изток, която цели да извлече милиарди долари от войната в Иран. Няма начин тази основна идея да не ви накара да направите асоциация с някои от разкритията по-горе, особено тези на Челси Манинг и дори Едуард Сноудън. Може би шестият разобличител ще бъде един добре изграден измислен герой, който ще разплете сюжета на шпионския трилър? Поне аз нямам търпение да видя сериал, залагащ на големите тайни на американското разузнаване и грозното лице на компаниите и нациите, които печелят от страданието на разкъсвана от война страна. “Дълбоката държава” се очертава точно като такъв - измислена история, базирана на плашещата реалност. По-добре да я изживеем така, пред екраните, отколкото да получим още доказателства, че реалността от “1984” е по-близо, отколкото си мислим.

Оцени:
Рейтинг: 4
Още от HiComment

Когато офисът се пренесе у дома: какво трябва да знаете

27 | 09.07.2018